неделя, 24 януари 2010 г.
Без заглавие за сега.
четвъртък, 10 декември 2009 г.
...
сряда, 9 декември 2009 г.
Клетката на плъховете
Не понасям съучениците си. Не говоря само за хората от моя клас – говоря за всички в училището, както и повечето ми връстници. Обстоятелствата се стекоха така, че съзрях много по-бързо от повечето ми връстници.
Всичките ми съученици, както вече споменах са непоносими. Всички са огромни лицемери и лъжци, в това число и аз. Не ги мразя защото са лицемери. Те не са виновни, нито аз съм виновен, че съм лицемер. Виновна е системата, която от малки ни учи, че такива трябва да сме, за да оцелеем. Не обичам да казвам „системата”. Тази дума е използвана толкова много от 12-годишни анархистчета, че някак си е попила миризма на бира и фалшив революционен дух. И все пак за улеснение ще използвам точно тази дума, за да опиша колективната измислица, в която живеем.
И все пак определението на система, според тълковния речник е „ Определен ред, по който са организирани частите на цялото, съобразен с връзките между тях”. И това точно описва нещото, в което живеем. И не, не вярвам, че има някаква голяма конспирация – хората не са достатъчно организирани. Просто така си работят нещата, защото така са се стекли обстоятелствата. Компонентите на системата са това, което я поддържа в изправност. И компонентите не са длъжни да знаят каквото и да е, за да я поддържат. Те просто трябва да правят това, което правят обикновено – да живеят обикновеният си живот, доволни от простата система – поощрение, наказание. Защото те са плъхове. Ако се справят добре със задачата, поставена им от обществото получават поощрение в най-различни форми. Ако вършиш работата си добре, получаваш повече пари и си купуваш това сиренце, по което от сума ти време точиш лиги. А сиренцето е коли, компютри, момичета, уредба и прочее и прочее.
Може да си и от другите плъхове. Тези, които ги обучават, как по-лесно да се загубят в лабиринта. Ако плюеш отровата, с която те тъпчат те все повече и повече се мъчат да те накарат да гълташ. И ако успееш да им се опълчиш, те слагат под масата и започват да те ритат. И ритат, и ритат, и ритат, докато сам не решиш, че е по-добре да сложиш край на агонията си, или докато ритниците им не те изкарат в безсъзнание. И знаеш ли кое е най-забавното? Че ти или си един от тях, или си мъртъв. Защото знаеш ли кой е този, заврян под масата, облян с кръв? Това е избягалият плъх, който в бягството е открил удобството на парковата пейка и вчера си подминал с презрение, докато той е ровел в боклуците ти, търсейки нещо с което да удължи мъките си. Защото дори и избягалият плъх е мазохист. Всички се раждат с този инстинкт. Той всячески се мъчи да запази съзнание, докато другите пречупват гръбнака му с тежката си подметка.
Разбира се, щом четеш това, вероятно ти не се намираш под масата. Ти стоиш горд в клетката си и чакаш някой да пусне вътре малко храна. Тя никога не е достатъчна, за да те нахрани. Понякога пускат малко повече, но винаги остава пронизващата болка в стомаха. И ти цял живот търсиш това, което ще те нахрани. За съжаление, от отровата, с която са те тъпкали като малък, доста си затъпял. Толкова, че не можеш да забележеш клетката. А как можеш да избягаш, като не знаеш къде са стените. И ако разбереш, дали ще хванеш камък и ще опиташ ли да ги сринеш? Не мисля така. По скоро ще се усмихнеш, може би ще се възхитиш на това, как някой те е завел до стената, след което ще и обърнеш гръб и ще побегнеш към другите плъхове, за да им разказваш, за това, как това което те правят не може да се нарече живот.
От къде знам ли? Ами нали аз правя точно това. В момента мога да тръшкам по стената, да крещя, да блъскам, докато камъкът не стане на прах и докато кокълчетата ми не закървят. Но не го правя. Харесвам сиренето. Вече съм един от тях. Мисля, че започнах да привиквам към отровата. Мисля, че сиренето си струва.
Но искам да те помоля нещо: Ако някога намериш силите, за да откажеш сиренето и отровата, и решиш да разбиеш стената... Когато камъните станат на прах и кокълчетата ти вече не издържат, завлечи ме там на сила и ползвай главата ми, за да я сринеш. Удряй и не се страхувай, ако главата ми започне да кърви! Удряй, докато стената не се поддаде и кръвта ми не окапе земята извън клетката!
Свобода и смърт!
